Най нови

БЯЛА РИБА – STIZOSTEDION LUCIOPERCA

Това е флагманът на семейство костурови. Бялата риба е абсолютен хищник, който заради бързото си израстване постепенно се превръща в главния “чистач” във водоема. Там, където този хищник намери добри условия за развитие – дълбоки, чисти и бистри води с каменисти, чакълести или пясъчни дъна, не след дълго започват да излизат съвсем прилични парчета. Силуетът на бялата риба е източен и загатва за добри динамични качества във водата. Заключението, че това е отличен плувец с огромна борбеност след засичането, обаче е прибързано. Бялата риба наистина е отличен плувец, но само когато гони плячката си. Така да се каже, тя е един спринтьор, който в момент на атака за късо време може да изяви силата и скоростта, заложени в тялото му. Но що се отнася до борбеността, тази риба оказва най-слабата съпротива при вадене от всички видове в нашите води. Според някои биолози това ставало най-вече от парализиращ страх. Други, предимно колеги по хоби, твърдят, че понеже най-често тя нагълтва дълбоко и се закача в меката част на глътката, болката я принуждава да върви покорно към въдичаря. При това този и покорен нрав не е от вчера – преди повече от 120 години Леонид Сабанеев в капиталния си труд “Рибите на Русия” също споделя почудата на тогавашните ни колеги, които също като нас днес са впечатлени, че един хищник с толкова големи размери се предава така бързо. Според рибарите от Волга, цитирани там, бялата риба никога не се опитвала да избяга от мрежата, както правели всички останали риби. Така че, изглежда, въпросът не е в болката от забитата кука, а в нещо друго, което все още не можем да разберем. На дължина бялата риба може да стигне 130 см, а на тегло дори 12 – 20 килограма. Тялото и е подчертано вретеновидно с характерните за костуровите две гръбни перки. Те са покрити с тъмни петна и ивици, като първата е с остри бодливи лъчи. Втората е без шипове. Люспите са ситни, твърди и здраво захванати за кожата. Главата е конусовидна с голяма уста и силни челюсти, осеяни с дребни остри зъби, сред които ясно се открояват големи игловидни горни и долни кучешки зъби. Гърбът е по-тъмен, сиво-зеленикав, сиво-кафяв, като страните изсветляват до матово бяло към корема. Подобно на костура отстрани тялото е покрито с 8 – 10 по-тъмни широки ивици. Част от тази окраска преминава и по гръбните перки, и по опашния плавник. Първоначално бялата риба има тънко и източено тяло. Този силует се запазва докъм 40 – 50 см, след това обаче започва нарастването и в ширина и рибата чувствително наедрява. Тези различни по размер и изглед риби имат свои въдичарски названия. Например най-малката бяла риба, която излиза на плувка, се нарича масова, после докъм 30 – 40 см ловим рибешки “шпиони”, а между 40 – 50 см имаме работа със сулки. Опитният въдичар ще признае, че е хванал бяла риба, само ако тя вече е над кило. При всички останали случаи ще използва някое от споменатите рибарски названия. У нас бялата риба се среща естествено в Дунав и в устията на големите ни реки, вливащи се в него. Тя понася и солени води, но винаги се размножава в сладки. Днес е обект на изкуствено разселване. Добри условия за развитие тя е намерила в язовирите “Лобош”, “Искър”, “Батак”, “Пясъчник”, “Копринка”, “Тича” , “Сопот”, “Тракиец”, “Гарваново” и т.н. Най-важното и изискване е да има чиста, богата на кислород вода, с достатъчна дълбочина и плевелни рибки с продълговата форма на тялото. Последното изискване на този голям хищник е важно, защото глътката на бялата риба е тясна и тя се затруднява, когато трябва да погълне каракудка вместо уклей. Това обаче не бива да се абсолютизира при поднасянето на стръвта, защото на ситни каракудки под 4 см и на малки слънчеви рибки или костурчета сулката си взима без никакви притеснения. В сравнение с костура бялата риба е по-скоро нощен ловец, с огромните си очи тя вижда отлично и в почти пълна тъмнина. Така че в ясните слънчеви дни можем да я срещнем само при сутрешното или вечерното ловуване в плитчините. Виж, ако времето е облачно, тя може да бъде активна и през деня. Това обаче са “правилните” положения, а изключенията сигурно са толкова много, че все пак благодарение на тях успяваме да се справим някак и с хващането на тази риба.

По отношение на начина на живот имаме следната картина – масовата се движи на стада като на някогашните манифестации или сегашните митинги.

Шпионите работят на по-малки диверсионни групи, а сулките тръгват да ловуват уклей в плитчините със същото настроение, с което тийнейджърките се понасят към кварталната дискотека, за да забият по някой друг левент. Големите бели риби също като в живота си стоят в дълбокото. Там водата е като прекарана през климатик – чиста и хладка, а приятният за чувствителните им очи сумрак замества задължителните баровски тъмни очила. С една дума, всеки с комфорта си. У нас има и още един вид бяла риба, който обитава само Дунав. Това е малката бяла риба – Stizostedion volgense. Тя достига до 50 см на дължина и тегло до 2 кг. Няма кучешки зъби. Някога сме имали и стабилна морска популация на бяла риба, главно в Бургаския и Варненския залив, но днес тя е много рядък вид, включен в Червената книга на България. Морската бяла риба – Stizostedion marinus, е с дължина до 50 см и достига тегло от 2 кг. Останалите представители на семейство костурови у нас са предимно дунавски обитатели: голяма вретенарка – Zingel zingel, с тегло до 1 кг, малка вретенарка – Zingel strеber, с тегло до 200 г. А също така обикновен бибан – Gymnocephalus cernuus, с тегло до 100 г, високотел бибан – Gymnocephalus baloni, с тегло до 70 г, и ивичест бибан – Gymnocephalus schraetser, с тегло до 150 грама.

За бяла риба не се захранва дори през зимата. Така че я гоним само на стръв и на изкуствени примамки. Естествената и храна са уклейките, кротушките, червеноперките, щипоците и горчивките. Най-добре е обаче рибките да са до 10 см на размер, като за отлична стръв са смятат уклеите около 6 – 8 сантиметра. Те са блестящи, добре трептящи и бялата риба стръвно ги гони, защото ги познава. В други водоеми на почит са кротушките, при всички случаи живите рибета са по-добри от опашки, мъртви рибки или парчета от тях, независимо как са влачени или монтирани. Червеите – торните и земните, са подходящи само за ранната пролет, и то за по-дребните парчета. В европейските традиции влизат и раци, месо от речна мида и сладководни скариди.

За риболов на леко ни е нужен по-надежден телескоп между 3 – 4 метра, с екшън към 40 – 80 грама. Макарата се подразбира – среден клас с широка шпула, по възможност на лагери, защото може да вадим и тежка риба. Основното влакно най-често е цялата линия, защото повечето специалисти не слагат повод за бяла риба на леко. Сечението е според качеството на монофила, но съвременните влакна дават възможност в повечето случаи да се слезе към 0,20. Издръжливостта на влакното обаче не бива да е по-малка от 1 – 1,5 килограма, защото може да има закачки или да ни излезне и щука. Плувките трябва да са средни, за да може да се замята на значителна дистанция. Обикновено монтажът е на подвижна плувка, за да се облавят и значителни дълбочини. Утежнението се прави с комбинирани тежести, но последната от тях не бива да е по близо от 50 – 60 см до куката, за да не се пречи на играта на стръвта. Куките са според стръвта и системата на закачане. Единично закачане предполага от №4 до №2, а при двойното – от №8 до №4. За тройките съответно много по малки номера. На дъно ни е нужен сериозен прът с размер 3 – 3,80 метра. Шаранджийските дънни пръти са подходящи за по-далечно замятане от ръка, но и старите двуколенни пръти вършат работа, ако се вкарва с лодка. Последното гарантира и цялостта и по-голямата начална активност на рибката за стръв. Макарата за дъно е предмет на грижлив избор. Вместимостта и трябва да е поне 150 – 200 м влакно 0,26 – 0,28. Широката, добре проектирана и запълнена с влакно догоре шпула е много важна за далечното замятане. Плавният ход и наличието на основни лагери дават сигурност, а добрият аванс може да се окаже безценен, ако ни удари щука. Куките за дъно напоследък също бележат тенденция към намаляване. Това също е за сметка на увеличения им брой по рибката за стръв. Преди спокойно се слагаха нули и единици, но сега се започва от №4 и се слиза до №6, защото стръвта често се закача не само под гръбната перка, а и за устата. Въпрос на традиции и на избор, но модерните риболовни методи си идват с рецептата.

През юни тя кълве най-активно. Но на много ли въдичари се е удавало да засекат тази риба? Рядкои то на някои само. В това време тя излиза от ямите и затоплените русла на лов за всякакви дребосъци. Тя пиратства в реките на дълбочина над пет метра. С настъпването на тъмнината бялата риба се устремява към светлите участъци на водоема. Там разбойничи до полунощ.

На леко е основен начин да се гони бяла риба през пролетта, а и на място, в което дъното е със закачки. Ловът на плувка е удачен при тихо време, въпреки че малките вълнички често помагат на лова. Класическият монтаж обаче е подходящ само до дълбочина 3,5 м. Предимството му е в използването на изчистена олекотена линия с малка фиксирана плувка и малка сачма. Това притъпява бдителността на хищника. За по-дълбоки места и като по-универсален подход е монтажът на подвижна плувка. Тук вече се слага и повод, а плувката се монтира на линията чрез карабинер за бърза подмяна при нужда. Възможно е и замятането на плувка с употребата на система патерностер. Това са монтажите за риболов на леко със стръв жива рибка. Най-добра стръв за този хищник са бабушката, уклеят, бибанът. Не се гнуси и от жабите. За да бъде уловена бяла риба е нужна жива, пъргава и тлъста стръв.

През юни, след размножаването бялата риба кълве добре, но въдичарите предпочитат да я ловят през есента. В това време хищниците се събират в стада, за да се преместят в зимните си убежища. Също така в този период състоянието на времето влияе на кълването по-малко, отколкото през лятото. Бялата риба налапва стръвта уверенно и жадно, често самозасичайки се. Но при условие, че кукичката е остра, защото тъпата няма да може да прободе твърдата и уста.

Хващайки стръвта, хищникът я держи известно време в устата си и чак тогава се оттегля настрана поглъщайки я в движение. Затова при кълването първоначално се обира влакното и после без забавяне  се  засича.

Бялата риба се лови и на спининг, с неголеми блестящи блесни. Трябва да се водят с голяма скорост над самото дъно. Добре е ако  блесната се влачи от течението към брега, където има ями или е стръмно. Кълването следва близо до брега, до кръговъртеж или при обратното течение. Но най-често изкуствената стръв се заменя с жива, замятането на която трябва да бъде внимателно, за да не се повреди при удара си с водата.

В дълбоките и пълни с коренища места се използва отвесна блесна.

Любителите на дънния риболов също гонят среща с бялата риба, ако не могат да използват плувката. Примамката, лежаща на дъното, хищникът взема доста охотно. Навярно тя изглежда по-естествено, както и влакното така не е толкова забележимо. Отчита се, че при този метод дъното трябва да е чисто от водоросли и камъни, сред които стръвта ни може да се скрие от хищника или да я изгубим.

На тежко на жива стръв се използва предимно подвижното олово. То трябва да е тежко, за да не помръдне, когато бялата риба поеме стръвта и повлече. Ако оловото не е достатъчно тежко, то не пропуска влакното през дупката, а може да помръдне и да уплаши рибата. При положение, че дъното е обрасло с водорасли, се използва монтаж с долно олово, над което линията се изпъва, като стръвта се плъзга по нея или чрез нанизано полупълно булдо, или чрез повод на вирбел. И в двата случая може да имаме задължително долен ограничител на метър от оловото, за да не се скрие рибката в треволяка. Горен ограничител се слага и на места, когато искаме системата ни да облавя само избран воден пласт. Така стръвта ни не пада на дъното, но може да се движи близо до него или пък повече по вертикала. Има и няколко специфични монтажа за риболов с мъртва рибка. Първият е просто като на чепаре с долно по-леко олово. Техниката на воденето му е на придръпване, както се прави и при костура. Замятаме, чакаме да падне на дъното и чрез последователно обиране с пръта придаваме движение на стръвта. Паузите и забавянията влизат задължително в играта. Вторият начин е известен като системата “ДРАШКОВИЧ”. При него имаме монтаж на пресния уклей на специална система от стоманена тел, огъната като голяма безопасна игла. В предния и край тя се хваща за тежест, позволяваща мятане на 40 метра. На халката на тази тежест е закачена голямата безопасна игла, поводите на двете тройки и допълнителната тънка медна жица или конец за обвиване на нанизаната рибка. Системата е употребена за пръв път от откривателя си Алберт Драшкович през 1967 г. И оттогава с нея са хванати огромен брой рекордно големи хищни риби. Едно от възможните обяснения за нейната ефективност са наблюденията на френски колеги под водата. Те описват в нова светлина ловуването на бялата риба. Аквалангистите са наблюдавали следната картина. Ятото излиза към плитчините, където са дребните рибета. Понякога изобщо няма плитчина, а просто се тръгва към повърхността. Рибите в ятото са с различен размер, но при атаката при тях започва нещо като състезание по ловкост и бързина

Много риби не гълтат плячката, а само убиват рибка след рибка с кучешките си зъби. Така те не изостават от конкуренцията, пък и си оставят убитата плячка на дъното, за да си я погълнат после на спокойствие. Докато ятото е увлечено в състезанието и ловната страст, от дълбините към мястото се изнасят огромните хитри смадоци, които прибират, както се казва, “в срок и без загуби” прясно избитата уклеена реколта. Това обяснява и ефективността на свежата мъртва рибка при лова на трофейно големи бели риби и щуки. Освен системата “Драшкович” в руската, скандинавската и английската школа мъртвата рибка се употребява по системата тролинг. Закачването и също е сложно – с предварително нанизване на повода с губерка и поне две тройки. И при двата начина най-важното е изборът на подходящо място и време и майсторството при воденето с чувствителен към триметров прът с пъргав връх, който усеща и препредава и най-леките трептения.

Засича се веднага при почукването без никакви колебания. Първо, защото имаме вече мъртва рибка и сулката не е нужно да я дъвче след атаката, за да я умъртви с кучешките си зъби, както постъпва с живата стръв. И второ – тройките са ситни и са от двата края на стръвта. При тях не е нужно чакане, докато рибата обърне жертвата с главата към гърлото си, за да я глътне. На блесни, на клатушки, на воблер и на силиконови туистери се действа по класическите методи. Естествено, всички изкуствени примамки се подбират с удължен силует. А воденето е предимно в придънната зона.

В повечето случаи бялата риба хваща живата рибка, стиска я, докато я умъртви, за да не и избяга, и чак след това я обръща чрез “стрижене” с челю-стите с главата напред за гълтане. Всичко това става в движение, при което рибата изминава към 5 – 6 метра. Така че на плувка при достатъчна дълбочина и чисто от закачки пространство може да не се бър-за. След потапянето се чака поне две-три секунди, върхът на пръта се подава напред, влакното се поприбира и се чака да започне да се изпъва. Тогава се засича с плавен мах.На дъно също е важно рибата да има достатъчен аванс от влакно за изтегляне без затруднения. За целта или прътът се вдига вертикално на стойка, като на шпионката се оставя голям аванс и тя се оставя да легне на земята, или пред първия водач на върха се защипва малко топче от стиропор, а бигелът е отворен. Вторият начин не дава шанс за оплитане като при шпионката, но пък не е добър за ден с вятър. При всички случаи при класическите монтажи се засича след изтеглянето на оставения запас от влакно и когато линията започне да се изпъва. При сложните монтажи вече стана дума – засичането става без чакане.

По разпространен е риболовът на плувка. Стръвта се прикрепя за устата ако има течение или за гърба ако ловим в стоящи води. Този начин е удобен за прилагане от лодка.

Ако се хващат само малки екземпляри значи навярно сте попаднали на опашката на стадото. Ако попаднете на авангарда, обезателно на жива стръв ще уловите голяма риба. Те никога не позволяват на малките да вземат първи стръвта.

Есента, когато да се сдобием с жива стръв не е толкова лесно, бялата риба се лови на парчета риба: глави, опашки, гръб, тяло с разкъсани краища. Като тежест в този случай служи стъклено кълбо. Слага се затова, защото като се спусне на дънотоно се движи по него под въздействието на течението.

Зиме бялата риба се лови на мормишка, на сандвич и блесна. Най-добрата стръв е червеят. Той е особено трайна стръв.

Бялата риба не дебне жертвите си както щуката, а сама ги търси и после гонейки ги ги настига. Затова тя избягва местата обрасли с водни растения: там няма как да се развихри. Тя предпочита по-дълбокички места с големи разлики в дълбочината,  където може да изскочи от ямата на глинестото „петно“, което е предпочитано от уклея и другите малки рибки.

Юлските горещини я правят вяла и апатична. По цели дни тя остава в своите мрачни дълбоки укрития. Но в зори излиза незадълго, за да утоли глада си. В този момент опитните рибари я улавят. Те очакват точно тези моменти. Но често опитите им се провалят. Да се избере поджодящата блесна не е толкова проста работа.

В зависимост от обстоятелствата – вятър, “шкембе” и т.н., може да се засече и по-здраво. Устата на рибата, а и гърлото и са достатъчно здрави. Опасно е само когато куката се забие слабо в твърдите челюсти, откъдето лесно може да се откачи.

При вялата борба бялата риба си тръгва към нас като по ноти. Все пак, ако при засичането и наблизо има укрития, тя ще направи един опит да стигне до тях. Овладеем ли я в началото – може да вадим спокойно.

Едрите парчета обаче си искат кеп или канджа, поне като уважение към размерите и теглото им.

Блесните може да са и по-големи, но с удължена форма. Те са за по-хладните сезони. Въртящите са от № 1 до № 4, а клатушките може и да са по-големи. Воблерите и особено рапалите са хит от последните години. Сега обаче на ход са контролирано водените туистери с допълнителен жив дъждовен червей, есенции и прочие комбинации. На зимна блесна от лед хищникът също се лови добре от майстори, особено в Русия и Скандинавия.

Достъпен едър хищник, който може да удари на всеки български риболовец. У нас просто няма населено място, на 100 км от което да не се въдят сериозни бели риби. Въпросът е да се отиде в подходящ сезон, с добри запаси от стръв и да се хванат “сигурните” места. Риболовът на плувка и на спининг може и да не ни осигури слава с трофей като цепеница, чиято глава можем да си препарираме за стената, но поне ще ни дари чудото да видим, да усетим удара. Бялата риба за разлика от костура май никога не може да ни омръзне. Пък и срещата с парчета над кило при нея не е някаква рядкост.

Месо – бяло, нежно и по-мазно, отколкото на костура. Става за пържене, за желиране и за печене. В Европа се консумира и варено. Изключителен деликатес, при това няма никакво влошаване на качеството с възрастта и размерите, както например е при шарана и сома. Ловците, изглежда, никога не затлъстяват, дори и тези, които сядат на разкошната си трапеза с подноси, отрупани с филии панирана бяла риба, стига да изберат резливото бяло.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.