Най нови

Техники за риболов – на дъно – на леко

Риболовни техники  В раздела ще Ви запознаем с основните техники за риболов – „на леко“, „на дъно“, комбиниран начин, със спининг, с изкуствена муха и риболов с булдо. Така сами можете да прецените положителните и негативните страни на всеки начин за риболов. Ако вече сте се усъвършенствали в някоя и ли повече от тези техники, може би ще Ви бъдем от полза за да можете да усвоите добре и другите. Разбира се всичко е въпрос на предпочитание, умения и желание. Не всичко което е написано на тези страници трябва да се взема под внимание едно към едно, въпреки че точно това е базата. Всеки от вас може да приложи тези съвети, като ги промени според своите виждания и натрупан опит. Ако вашият вариант дава добри резултати – споделете го. Така и колегите Ви ще имат възможност да подобрят резултатите си от излетите край водоема.

Риболов на леко

Няма да бъде пресилено, ако се каже, че ловенето на риба „на леко или на плувка“ е най-предпочитаният начин за повечето колеги. Това е съвсем естествено, защото почти всички наши сладководни риби се ловят с плувка. От друга страна, голяма част от риболовците още от младини са започнали своята практика с примитивно направения прът и обикновено перо. Трябва да се допълни, че риболовът с плувка е спорт, който е наситен с повече емоции и изисква движение, съсредоточеност и голямо умение.
Риболовни принадлежности – влакното, кукичките, тежестите, прътът и най-вече разнообразните по форма и големина плувки – се подбират в зависимост от размера и вида на рибата, която ще се лови, а също и от водоема.
Характерното за този начин на риболов е употребата на плувка, която се поставя върху основното влакно на известно растояние от кукичката със стръвта и показва кълването на рибата. С помощта на плувката стръвта се задържа на определена дълбочина във водата или наблизо до водната повърхност. За тежест се поставя съвсем малко олово или изобщо не се поставя. При риболов “на леко” за предпочитане е дълъг прът, най-добре тип “телескоп”, и обикновена макара, по възможност по-лека, за да не се изморява ръката. Някои въдичари предпочитат спининговата макара пред обикновената за по-едра хищна риба, като речен кефал, сом, бяла риба и щука. Тя е по-добра, защото дава повече възможности и сигурност при изваждане на закачената риба. За дребна риба (уклей, кротушка, бабушщка и др.) макара не се употребява, а влакното се завързва направо за върха на пръта.
Обикновено рибите с тегло до 400-500 г се ловят с по-дълъг въдичарски прът, с влакно, не по-дебело от 0,18-0,2 мм, и с различни плувки. За едрите риби се употребяват спинингови макари с по-голяма якост. Рибите менят своите местообитания в различните слоеве на водата в зависимост от времето, от състоянието на организмите, които са тяхна естествена храна, и от редица други фактори. Това налага по време на риболов да се определи местообитанието им, като разстоянието между кукичката със стръвта и плувката се увеличава или намалява.
За лин, шаран и мряна кукичката със стръвта трябва да лежи на около 15 см от дъното, за сом и платика – на 5-10 см, за щука – на 50 см, а за речен кефал – на 50-70 см дълбочина. Уклейката се намира в по-горните водни пластове и там трябва да се търси. Това са приблизителните данни, които е необходимо да се имат предвид.
В дълбочините (10 м) е трудно да се доберем до големите риби, затова се прибягвадо монтирането на така наречената подвижна плувка. Както се вижда от нейното название, тя се движи по влакното благодарение на своите две ушенца или само едно в долния край. За същата цел се използват и плувките, които имат отвор в средата. Те дори са по-удобни при замятането на кукичката със стръвта във водата и са по-устойчиви при закачване върху повърхностната водна растителност. За да се осигури достигането на необходимата дълбочина, врху основното влакно се поставя ограничител – специален възел или малка сачма. Възелът е достатъчно малък, за да преминава свободно през водачите на пръта, но все пак размерите му са такива, че задържа подвижната плувка. Замятането става с макара или чрез предварително снемане на необходимото количаство влакно, като се дава възможност стръвта да се спусне на дъното или близо до него и плувката да заеме вертикално положение. От само себе си се разбира, че за такава дълбочина се употребява и по-голяма плувка, съответно балансирана с по-голяма тежест. Тежестта заедно със стръвта опъва влакното в дълбочината, докато плувката опре до ограничителя. При обирането на влакното ограничителят лесно преминава през пропускателните пръстени, а плувката се придвижва по влакното до тежестта, която от своя страна служи за ограничител. Ушите на плувката трябва да бъдат достатъчно големи, за да може влакното безпрепятствено и бързо да минава през тях.
Обикновено поставянето на подвижната плувка се налага, когато дълбочината, на която се лови риба, превишава значително дължината на пръта. В сравнение с неподвижно монтираната плувка този начин има известни предимства. Най-важното е, че плувката, висяща на повода, много лесно се замята, без при това тежестта да се обърква с кукичката и влакното. От друга страна, създава се възможност да се лови риба “на леко” в значително дълбоки водоеми.
Плувката се подбира по цвят, големина, форма и чувствителност. В големите водоеми за ловене на едра риба е подходяща по-голяма плувка от типа на ракетообразните и крушовидните, направени от корк, пластмаса или други материали. За дребните рибки са практични малките изтънени и много чувствителни плувки. Ярко оцветените, монтирани близо до кукичката със стръвта, са нежелателни, защото плашат рибата. Най-добри са плувките, оцветени в тона на естествено плаващите предмети, както и плувките с цвета на водната растителност.
При този начин на риболов поставянето на две кукички е нецелесъобразно по две причини: първо, те много лесно се омотават и се объркват и, второ, възможността свободната кука да се закачи в някой подводен предмет, когато на другата се е хванала вече риба, е по-голяма. Така се загубва не само кукичката, но и закачената вече риба.
Стръвта се подбира съобразно с вида на рибата, с характера на водоема и със сезона. За предпочитане са естествените примамки – скакалци, мухи, червеи, гъсеници, пиявици, живи рибки, хлебни примамки и др. Ако се използват изкуствени примамки, те трябва да наподобяват естествената храна на рибата, която ще се лови – иначе резултат не може да се очаква.
Независимо от стръвта при ловенето на уклейка, кротушка, речен кефал и пъстърва прътът трябва да се държи в ръцете през цялото времетраена на риболова, докато при ловене на щука, шаран, каракуда, бяла риба и др., които стигат до по-големи размери, той се поставя върху скоба и се следи движението на плувката. Забележи ли се, че тя потрепва или се плъзга, ръката се поставя на пръта и внимателно се наблюдава понататъшното проявяване на плувката. Особеностите на кълването и времето на засичане при ловенето “на леко” зависят от много причини. Най-голяма роля играят видът на рибата, степента на нейната активност към примамката, както и видът на стръвта – забелязващата се или незабелязваща се във водата и пр.
Правилно е при този начин на риболов засичането на рибата да става при потъването на плувката във водата или при нейното постепенно движение встрани. Това обикновено показва, че е клъвнал костур. Намерил стръвта, той незабавно я налапва и продължава да плува по-нататък. Такова дълбоко налапване на примамката е свързано с известни неприятности за въдичаря при изваждане на кукичката от устата на рибата. За да не се случи това, по принцип засичането се прави, щом плувката започне да потъва.
Решително приемат примамката още кротушката и бибанът, които при поставяне на по.голяма плувка, оказваща по-голямо съпротивление при потъване във водата се самозасичат.
Значително по-различно приема примамката червеноперката, която стремително я напада. Докато въдичарят разбере, че плувката потъва, тя вече е успяла да откъсне или да разкъса стръвта.
Линът изпитва търпението и самообладанието на въдичаря по своеобразен начин, когато на кукичката е поставен за стръв торен или бял червей. Той бавно и много нерешително приема стръвта. Плувката дълго се люлее на едно място с къси странични движения. Спира се за известно време и потъва, а рибата търпеливо е захапала края на червея, бавно го всмуква и отплува. Ако примамката не е по вкуса на лина, той я оставя и плувката не се помръдва повече.
По същия начин кълве и шаранът – особено на хлебните примамки. Известно време той опипва стръвта, дори я повлича, но не я налапва. Друг път така силно я всмуква, че плувката мигновено потъва и въдичарят не успява да го засече. Такова кълване завършва или със самозасичане на рибата, или с падане на примамката и скъсване на влакното, а в някои случаи и с повреждане на риболовните уреди.
Плувката потъва особено рязко при кълване на примамката от речния кефал. За разлика от останалите хищни риби той, ако не забележи присъствието на въдичаря, се хвърля като стрела, налапва примамката и мигновено бяга. Засичането се прави без закъснение. Понякога обаче по-едрите екземпляри съвсем леко повличат плувката, след което тя плавно потъва. Подозрат ли измамата, те нерядко “изплюват” примамката.
Своеобразно кълве и уклейката. Кагото тя може да налапа примамката, плувката веднага потъва. Ако стръвта е по-голяма от устата и или е от животински произход (червей, ларва и др.), тя често се мъчи да си откъсне част от нея и я повлича. Засича се веднага.
При ловенето на щука плувката обикновено стремително изчезва под водата, издига се и продължава да се движи, но не в дълбочина, а встрани. При това положение въдичарите казват, че щуката си играе със стръвта. Трябва добре да се внимава за положението на плувката, когато за стръв се употребяват по-големи рибки. В такъв случай често плувката сигнализира за безпокойството на рибката, която вижда идващия хищник.
Понякога плувката, потопена от щуката на 10-15 см, за известно време остава на място, а след това се придвижва встрани и в дълбочина. Това е най-подходящият момент за засичане. Ако още отначало плувката потъне и не се покаже повече, засичането трябва да се прави при явно опъване на влакното.
Характерно при кълването на каракудата е, че плувката се плъзга по повърхността на водата, без да потъне. Засичането се прави веднага, докато рибата не се е опитала да се скрие в гъстата водна растителност.
Трептенето или движението на плувката встрани предшества слабо задържане или притискане на стръвта от устата на рибата. Така интересно кълве бялата риба. Открие ли стръвта, тя я хваща с уста, придвижва се на известно разстояние, през което време плувката се плъзга по повърхността на водата. Спира се за момент и налапва стръвта. Засича се, щом плувката потъне или при очевидно опъване на влакното.
По своеобразен начин кълве и платиката. Големите екземпляри обичат бързо и лакомо да налапат стръвта и по този начин плувката веднага потъва. Малките често я водят встрани. Доста трудно приема примамката и скобарът, за който се изисква малка и много чувствителна плувка. Предварително люлеене на плувката се наблюдава при поставянето на голяма примамка, която рибата трудно налапва изведнъж.
Може да се смята, че при кълването на примамката от рибите има два момента – предупредителен (сигнализиращ) и заключителен. При предупредителния рибата е намерила примамката, опипва я, плувката леко потрепва или се плъзга по водната повърхност. Въдичарят с вълнение очаква втория момент, като обира излишното влакно (ако има) между върха на пръта и плувката. В заключителния момент рибата вече е налапала стръвта. За засичането е необходим един къс, отривист трепет на ръката и кукичката се забива в устата на рибата. Закачената риба, ако е по-голяма, започва да се съпротивлява, но при умело маневриране с макарата в късо време се уморява и тогава се изважда със сакче.
На успех може да се разчита, ако въдичарят са придвижва много предпазливо към всяко подходящо място по реката или край застоялите водоеми, където замята въдицата. Добри места са следбързейни вирове и кътчета, където има подмоли, тиха вода около паднали върби, коренища, дървета – места, които представляват естествени убежища за рибата в случай на опасност. От друга страна, течението отлага хранителни вещества в тези места. В застоялите водоеми резултатни са замятанията в прозорците между водната растителност. Много важно е при замятането куката със стръвта да падне във водата преди плувката. Не са редки случаите, когато става обратното и тогава вместо сръвта рибата атакува плувката.
“На леко” може да се ловят всички видове риби, но най-успешен е риболовът на тези видове, които търсят храната си в по-горните слоеве на водата.
Важно условие за успешен риболов “на леко” е да се знае дълбочината на водоема, в който се лови риба. Измерването не представлява трудност. Завързва се тежест в края на основното влакно, монтира се плувка на известно разстояние от нея и с пръта се замята във водоема. В зависимост от дълбочината плувката се измества по посока на тежестта или обратно, докато остане в хоризонтално положение върху водната повърхност. Разстоянието от тежестта до плувката е дълбочинатана водоема на това място. По този начин може да се измери дълбочината немного далеч от брега (5-10 м). Когато се риболовства по-навътре – на 15-20 м и повече от брега, дълбочината се измерва със специална плувка, чието устройство е просто. За тази цел най-подходящо е булдото. Отверстията се запушват, без да се налива в тях вода. Прекарва се основното влакнопрез двете халкички, завързва се тежестта в края и се замята в мястото, където ще се измерва дълбочината на водоема. След падането на тежестта на дъното булдото се издига върху повърхността на водата. Между влакното и външната стена на булдото се създава триене, което не позволява на булдото при обиране на влакното да се измества по неговата дължина.
Разстоянието от булдото до тежестта е дълбочината в мястото на замятането. Вниманието трябва да се насочи върху големината на халкичките, защото от тях зависи излизането на булдото върху повърхността на водата. Добре е предварително да се направи опит в мивка, леген или някой друг по-дълбок съд, пълен с вода, при домашна обстановка.
Замятането на кукичката с лека стръв доста далеч от брега може да стане и по друг, все още малко използван начин. Подбира се тежест във формата на кръгв средата с отвор, в който се запримчва бучка захар. Тежестта подпомага замятането и пада на дъното на водоема. Захарта се разтваря и плувката изплува на повърхността на водата. Този начин е много практичен, но има съществен недостатък – тежестта остава във водоема и при следващото замятане е необходима нова тежест. Когато въдичарят не разполага с повече тежести, за целта може да му послужи гайка.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.